Роксана Рашкова – една от едва трите жени машинисти в България
На Международния ден на жената историята на 23-годишната Роксана Рашкова показва, че професиите нямат пол. Младата жена от Трявна е една от едва трите жени машинисти в България и всеки ден управлява локомотиви по българските железопътни линии. Още на 18 години тя се премества в Пловдив, за да започне обучение за локомотивен машинист – решение, което за мнозина изглежда необичайно, но за нея е напълно естествено.
Често пътниците се изненадват, когато разберат кой стои зад управлението на влака. „Идват, чукат на вратата и питат: „Момиче, ти ли караш влака?“ А аз им казвам: „Да, аз го докарах“, разказва Роксана. Реакциите почти винаги са позитивни – хората се усмихват, поздравяват я и често искат да си направят снимка с локомотива.Любовта към железниците при нея е семейна традиция. Прадядо ѝ е работил на парни локомотиви, дядо ѝ – на електровози, а други членове на семейството също са свързани с железниците – като ръководители движение и началници влак. Така още от малка Роксана израства с историите за релсите, влаковете и пътуванията, което постепенно я насочва към тази професия.
Работата на машинист обаче не е само романтични гледки през предното стъкло на локомотива. Често има закъснения, технически проблеми и ситуации, в които трябва бързо да се реагира. Роксана си спомня случай, когато успява да навакса закъснение от около 15–16 минути по линия към Бургас и влакът пристига навреме. За нея това е огромно удовлетворение, защото безопасността, дисциплината и концентрацията са ключови в тази професия.
Физическата работа също е част от ежедневието. Куплите, с които се свързват вагоните към локомотива, тежат около 30 килограма, но с опита идва и техниката, която прави задачата по-лесна. Въпреки че професията традиционно се свързва с мъжете, Роксана казва, че колегите ѝ я приемат като равна и никога не е усещала отношение, че не може да се справи, защото е жена.
Днес младата машинистка не крие, че обича работата си – заради пейзажите, предизвикателствата и срещите с хората по гарите в цяла България. Макар да е сред малкото жени в професията, тя вярва, че това постепенно ще се промени. А засега най-голямата ѝ награда остават усмивките на пътниците, когато влакът пристигне навреме.
