снимка: Нова тв
Куркински за вината, любовта и сцената: Истина без грим
В откровен разговор в подкаста „Храмът на историите“ пред Мариян Станков – Мон Дьо, Мариус Куркински разкрива една от най-дълбоките и болезнени страни на своята личност. Вместо да говори за роли и успехи, актьорът започва с признание – че е бил егоистичен и че не е дал достатъчно на хората около себе си. Според него театърът е изисквал толкова много, че го е лишил от способността да бъде пълноценен в личните си отношения.
Куркински се връща към началото на своя път през 90-те години – време, в което бързо се превръща в символ на българската театрална сцена. Именно тогава обаче идва и едно трезво осъзнаване – че няма да стане световно известен артист. Вместо да го сломи, тази мисъл го кара да се вгледа по-дълбоко в себе си и да приеме мисията си като творец тук, в България, с още по-голяма сериозност и отдаденост.
Най-тежките моменти в живота му остават загубите на родителите му. И след смъртта на майка си, и след тази на баща си, той избира да се върне на сцената почти веднага. Днес сам се пита дали това е било проява на сила или знак за емоционална притъпялост. Особено след първата загуба преминава през труден и „опасен“ период, в който се отдръпва от сцената и допуска грешки, за които все още изпитва срам.
Любовта, по думите му, е „преживяно състояние“. Той разказва за една чиста и взаимна връзка, която приключва съзнателно, за да остане неопетнена, както и за друга – разрушителна, която оставя след себе си „тотална щета“. Днес приема самотата си не като трагедия, а като естествен резултат от избора и пътя, който е извървял – път на отдаване на изкуството, но и на лични жертви.
Вярата също заема централно място в размислите му. Куркински е убеден, че Бог не мълчи – просто хората са изгубили способността да чуват. Според него съвременното общество страда от „вкаменяване“ на сърцата и отдалечаване от истинските ценности. Именно затова новият му спектакъл е насочен към българските автори и език – като опит да върне вниманието към дълбокото и смисленото. А въпросът „Къде си?“ остава като финален акцент – не просто реплика, а зов за събуждане.
