Христо Фотев – поетът останал завинаги не само част от литературната история на България, а самата й душа
„… Не се страхувай – престъпи в душаташата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й —
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея — за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие… „
Днес, на 27 юли, се навършват 23 години от смъртта на един от най-нежните и съдбовни гласове в българската поезия – Христо Фотев. Напуснал света на този ден през 2002 г., той не заглъхна, а сякаш словото му остана още по-ценно и недостижимо. Сякаш се разтвори в морето – онова, което беше негова родина, стихия, утроба и стих. Вълните му звучат в почти всяко стихотворение на поета– като рефрен на едно неспокойно сърце.
Днес си спомняме за него със стиховете, с безбройните легенди за него, които отекват по главните улици на Бургас, но и с начина, по който той научи поколенията да чувстват словото – красиво, уязвимо, интимно, кристално искрено.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога“
Поезия, която се чете като изповед
В тези думи няма патос . Любовта при Фотев не е обладание, тя е вътрешно горене, понякога самоунищожително, но винаги посока – участ, съдба която се носи като рана и като кръст. Поетът не търси спасителния бряг – той жадува самото потъване.
Бургас, морето, вятърът не бяха фон, а истински, живи, дишащи същности в поезията му. Христо Фотев беше морски поет не по география, а по природа. Морето беше неговата метафора за вечността, за неуловимото, за онова, което те вика и те поглъща.
„Аз дишам бавно. Аз дишам като след любов.
И в мен нахлува – като кръв – морето.“
И още – в едно от най-красивите му признания:
„Ти беше най-хубавото ми
корабокрушение.“
Фотев не се е страхувал да бъде нежен, отхвърлен, уязвим . Той остава поет на уязвимостта, на копнежа, на беззащитната истина, че всички ние искаме да бъдем обичани и разбрани.
„И ето – мъртъв, цял от обич –
ще се усмихна в този ден…“
Тази усмивка – крехка, нежна, срамежливо тъжна – е емблема на Фотев. Той ни научи, че да обичаш е да рискуваш всичко, дори себе си.
Христо Фотев си отива в нищета, отхвърлен и самотен, за да остави светлината на своите думи. Той не е част от литературната история на България – той е част от сърцето ѝ. Всеки, който някога е бил влюбен, самотен или вкопчен в далечен спомен, е прочел Христо Фотев вътре в себе си, дори без да знае.
„Не умирай и ти. Аз обичам живота.
Аз не зная какво да го правя без теб…“
Нека си спомним за големия поет с тъга и тиха благодарност. За това, че ни научи да бъдем по-чувствителни, по-истински, по-добри…
Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот – моя странен
и единствен словесен пейзаж.
Там съм целият аз – там забравям,
че съм кратък и лош – че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя – целия свят… Там в Бургас,
аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на гларус –
възмутителен спомен за мен.
Вечна памет на поета, който превърна раните си в светлина. И я остави – за нас.
