Интервю на Таня Димитрова за Stadoto.com
Александър Томов-син е режисьор, сценарист и създател на фестивала за късометражно кино „Екранът е ваш“ – платформа, която дава шанс на млади и утвърдени автори да покажат работата си пред публика без жури и бариери. Всеки първи неделен следобед на месеца, с вход свободен в ART Bar 158, зрителите гледат филми до 11 минути и сами избират фаворитите си.
В навечерието на новия сезон на фестивала и в процеса на работа върху третия си късометражен филм „Никол, къде си“, Александър Томов споделя за нуждата от новите начини за разказване в киното, отвъд класическата структура, за силното внушение на психологическия ужас – жанр, който може да се окаже особено подходящ за кратка форма. Говорим си още за бъдещето на българското късометражно кино – тема, която вълнува много млади режисьори и зрители, особено в контекста на фестивалите и нарастващия интерес към подобен тип формати.
ТД: Фестивалът „Екранът е ваш“ се завръща след ваканция на 14 септември. Какво да очаква публиката в новия сезон? Какво е новото в селекцията и авторите?
АТ: Здравейте на вас и на вашите читатели! Селекцията на фестивала тече активно и аз като един от създателите и главен организатор усилено търся филми за новия сезон! Вече имаме няколко документални и един анимационен филм. Надявам се в оставащото време да пристигнат още и приканвам всички млади и утвърдени режисьори да участвам във фестивала! Единственото ни условие е техните творби да са с максимална дължина 11 минути. Няма такса, а подаването на филмите става лесно и без излишни затруднения. Филмът или линк към него(ако е наличен за гледане онлайн) просто трябва да бъде изпратен на нашия официален имейл:
ekranatevash@gmail.com
ТД: Форматът ви е различен: няма жури, а публиката гласува. Как възникна тази идея?
АТ: Основната идея на нашия фестивал е до максимална степен да бъде избегната субективната гледна точка, ако мога така да се изразя! Практиката показва, че почти всяко жури, съставено от професионалисти в дадена област, дори несъзнателно проявява пристрастия и лични предпочитание. Това важи с особено голяма сила за киното, тъй като то е изкуство и при него възприятията и интерпретациите са много. За това ние събираме разнородна публика и тя определя победителя чрез гласове. Аз съм председател на журито, но не селектирам филмите в истинския смисъл на думата. По правило всички филми се допускат, стига да са технически изправни и да нямат някакви големи грешки. Казано с прости думи, да се гледаеми.
ТД: Какво липсваше в българската кино среда, за да ви провокира да създадете „Екранът е ваш“?
АТ: С риск да се повторя, в българските кино среди липсва неутралната гледна точка! Тази на зрителя. На киномана. По правило тя е първична, честна и спонтанна и не веднъж времето е доказало, че тежестта й може да е по-голяма от мнението дори на най-утвърдените кино критици. У нас и то не само в киното, успехът и стойността са понятия, които се ръководят. Понякога дори се натрапват и внушават! Единственият истински филтър за изкуството, си остава времето.
ТД: Защо избрахте късометражното кино като форма?
АТ: Може би защото съм доста свободолюбив и не правя компромиси като творец! А у нас единствено то според мен може да се нарече наистина независимо! Може да се направи с екстремно нисък бюджет или дори без никакъв. Достатъчно е да има силен ентусиазъм, приличен телефон за снимане и разбира се идея, която да се изрази. Късометражното кино е концентрирано върху ситуацията, случката. За това тя трябва да бъде изведена до нещо глобално, екзистенциално. Историята, разказана за кратко време да надскочи самата себе си и да стане универсална изобщо за човека. Аз винаги се опитвам да изведа разказа до алегория. До препратка към някакъв смисъл или вечен въпрос. Ще дам пример за алегория в киното с на пръв поглед лековат, но изключително въздействащ филм, издържал проверката на времето. Става дума за Роки (1976г.) на Силвестър Сталоун. Една проста и непретенциозна история за физическа сила и издържливост. Боксьорски сюжет за борба и себедоказване. С развитието си обаче, тя стига до алегория за несломимия и непобедим човешки дух и воля и надскачането на собствените предели и възможност. Героят на Сталоун не се предава на финалния мач с Аполо Крийд, дори с риск да загуби живота си. Навежда ни на крилатата фраза от „Старецът и морето“ на Хемингуей, че „човек може да бъде умъртвен, но не и победен“. Въздействието на филма след почти половин век, не е случайно! Това имам предвид, относно достигането на алегория.
ТД: Какво прави според вас късометражното кино по-въздействащо от пълнометражното?
АТ: Не бих определил едното, като по-въздействащо от другото! И двете имат своя чар. Но има разлики! Краткият филм е някак по-неангажиращ. Отнема доста по-малко време за гледане в днешния динамичен свят, което е изкушаващо за зрителя. Също така, късометражното кино е най-доброто упражнение за преминаване към пълнометражното, което по правило е доста по-сложно и изисква голяма подготовка.
ТД: Как реагира публиката на първите издания? Каква обратна връзка получавате?
АТ: За сега реакциите са положителни! Обратната връзка е добра и може би това е свързано с факта, че даваме голяма свобода на участващите! Пак казвам, по правило всички филми се допускат и само и единствено публиката избира победителя. Кино вечерите в бара са приятни. Имаме 3 големи екрана, на които се прожектират филмите. Видимостта към тях е отлични от всички места. Входът е свободен. Единственото условие към публиката е да присъства и гледат всички филми, преди гласуването.
ТД: Кои са най-запомнящите се филми или срещи досега?
АТ: Всяка наша състезателна вечер си има своя и неповторима атмосфера. Логично във фестивала участват доста анимационни филми, защото те често попадат във времетраенето до 11 минути. В много от тях е вложен сериозен смисъл и имат философия, показана чрез изразните средства на анимацията. Това е особен и провокативен жанр, които предизвиква интерес и лесно достига до публиката, защото се възприема като приказка, притча. В същото време има свободата от визуална гледна точка да си играе по уникален начин с образите. В „Екранът е ваш“ имахме участие и на световно известен анимационен филм. Става дума за ‘Fallen Art’-„Паднало изкуство“ Това е един филм на номинирания за оскар полски режисьор Томек Багински. Филмът е удостоен с една от най-високите международни награди за филмово изкуство „БАФТА“ (Британска академия за филмово и телевизионно изкуство). ‘Fallen Art’ не спечели въпросната състезателна вечер, но нашият екип изказа специални благодарности на господин Багински както и на компания „Platige Image“, която държи правата на филма, че се съгласиха да участват в нашия фестивал!
ТД: Какви автори участват – повече млади режисьори или и утвърдени имена?
АТ: Ние сме доста нов фестивал, така че повечето участници са млади режисьори и студенти. Заедно с тях обаче имаме и няколко утвърдени кинодейци, които ни изпращат филми редовно и на които сме благодарни, за интереса към „Екранът е ваш“! Надяваме се все повече млади и известни режисьори да се включат в тази инициатива.
ТД: Възможно ли е „Екранът е ваш“ да се развие извън географията на София или онлайн?
АТ: Имаме такива идеи и правим опити за това! На този етап обаче не ни достигат средства! За сега фестивалът се движи основно на ентусиазъм и с пълната подкрепа на Art bar 158, където е официалното ни седалище. Трябва да се отбележи, че фестивалът е създаден от мен, Румен Балабанов и Ирена Георгиева, които отговарят за Art hotel 158, където се намира и барът. Планирали сме с продуцента Иво Николов да кандидатстваме в следващата сесия на НФК(Национален фонд култура) за бюджет за развитие на български фестивал.
ТД: Може ли фестивалът да бъде трамплин за автори към по-големи сцени?
АТ: Надяваме се, че е възможно това да стане, ако фестивалът се развие! Все още сме в началото и ни чака дълъг пък, по който сме решили да вървим упорито и въпреки препятствията. Практиката на запад показва, че много от големите и вече утвърдени световни режисьори в началото на своя творчески път са били забелязани от продуценти и видни кино дейци именно на фестивали. Също така, фестивалите са отлично средство за изява на късометражните филми.
ТД: Паралелно работите върху третия си филм „Никол, къде си“. На какъв работен етап сте? Какво послание искате да предадете?
АТ: Аз вече има 6 завършени късометражни филма и доста сценарии за късометражни и няколко пълнометражни продукции, които искам да реализирам. „Никол къде си“ ми е голям приоритет в това отношение! Към него беше привлечена и известна българска актриса, която хареса сценария и имаме негласна уговорка да изиграе главната роля. Казвам негласна, защото проектът е на етап търсене на спонсори и събиране на средства. Така че все още не може да се говори за започването му. Въпреки това, той е доста разработен. Има режисьорска книга и визуална концепция. Направил съм и така наречения Rip Reel трейлър. За онези, които не знаят, това е нещо като трейлър, само че за бъдещ, незаснет филм. Той използва части от други филми и кадри, за да се пресъздаде атмосферата и основната интрига и на историята визуално. „Никол къде си“, не е много нов сценарий. Вече е на няколко години. Това е филм, които искам да реализирам с приличен, така да се каже бюджет. Наясно съм че това ще е доста трудно и може да отнеме много дълго време. Историята е абсурден и драматичен психо-трилър с мистичен елемент в сюжета.
ТД: Може ли да разкажете повече за сюжета ?
АТ: Идеята на сюжета е да има шокиращ и напълно изненадващ обрат. За това не мога да разкрия много, но все пак давам анотацията на историята:
Младо семейство отива на кино вечерта и оставя малката си дъщеря сама в голямата къща, въпреки слуховете за бродещ в квартала педофил. Когато се връщат от детето няма и следа, а цялата люлка в двора е в кръв. Зловещата мистерия отваря вратата към демоните и превръща вечерта в истински кошмар.
ТД: Има ли връзка между този проект и предишните ви филми „Чувствам се самотен“ и „Някъде там“?
АТ: Пряка връзка от гледна точка на сюжетните линии няма. Но и трите филма като замисъл са в сферата на психологическия трилър/ужас. „Чувствам се самотен“ е първият ми реализиран опит в него. Беше създаден с огромен ентусиазъм и изключително нисък, бих казал символичен бюджет. В главната голя е Диана Костова, която участва в няколко мои късометражни филма. Тя пресъздаде доста успешно и в детайли абсурдния и налудничав образ на героинята. С епизодична роля участва и актьорът Кристиян Кръстев, с който също съм работил няколко пъти и е изигравал запомнящи се образи в мои филми. Историята е мистична и зловеща, изпълнена със символи и догадки и се движи по острието на бръснача до самия финал. Филмът има няколко селекции и награди на западни фестивали, както и положителна рецензия в известен Английски сайт за филми на ужасите. Времетраенето му е почти 34 минути, което го доближава до среднометражен филм. „Някъде там“? е последният ми кратък филм, който наскоро беше завършен. Обмислям леки корекции и ще бъде пуснат по фестивали. Персонажите в него са пресъздадени по въздействащ начин, смея на твърдя, от младия актьор Антон Колев, който е в главната роля и Лариса Койнова, която му партнира.
ТД: Какво според вас прави психологическия ужас толкова дълбок и устойчив в паметта на зрителя?
АТ: Това че си играе с дълбоко вкоренените в съзнанието и подсъзнанието страхове на всеки един от нас. Никой не е имунизиран против тях. Те са общовалидни и архетипни, по терминологията на Карл Густав Юнг. По първичните ужаси визуализират страха и го въплъщават в образа на чудовища, зверове и извънземни, атрактивно пресъздадени на екрана. Когато нещо подобно е извадено навън, колкото и зловещо да е, човек може реално да се изправи срещу него. Да се бори, да го победи или да избяга. Психологическият ужас действа на обратния принцип. При него вътрешните демони са изобразени като рефлексия, отражение. Не са представени чрез грандиозни и фантастични форми, а се проявяват в поведението, ситуациите и характера на героите. Това ги прави особено плашещи, защото по този начин ги доближава до познатата ни реалност. В същото време остават скрити, непонятни, недоизказани. А най-доминиращ е страхът от неизвестното. В контекста на една история, полу отворената врата на тъмна стая и звукът или неясния шепот зад нея, може да е по-зловещ дори от най-грандиозно създаденото чудовище.
ТД: Как се приема жанрът в съвременното българско кино?
АТ: За съжаление жанрът все още е слабо развит в съвременното българско кино от професионална гледна точка. Имам предвид, че няма достатъчно подобни филми, въпреки че се правят опити. В същото време има много голяма фен база на филмите на ужасите, особено сред младежите. Този жанр се ражда малко след създаването на самото кино. Дълго време е бил заклеймяван като лековат и несериозен. През 70-те и 80-те години на миналия век обаче някои анализатори му обръщат особено внимание и откриват дълбок смисъл в него. Чрез митичните чудовища, които напомнят за приказките, той пресъздава символично страховете и вътрешните демони на човека. Да не забравяме, че един от най-великите филми в историята на киното може да бъде класифициран като ужаси! Става дума за „Психо“(1960) на Хичкок. Ще дам пример и от световната литература, който неслучайно има голям брой екранизации в киното и жанра, за който говорим. Имам предвид безсмъртния роман на Мери Шели – „Франкенщайн“.
ТД: Какви техники използвате, за да въздействате?
АТ: Опитвам се да се уча от най-големите. В това отношение не крия, че взаимствам доста неща, като техники. Самият Кеунтин Тарантино признава, че повечето от похватите му във филмите са взети от други филми. Преди много години, на въпроса на журналист, дали във филмите си използва вече познати кинематографични средства, легендарният френски режисьор Жан-Люк Года̀р отговаря така: „Не е важно от къде взимаш едно нещо. Важно е къде го слагаш!“. И това е много точно казано! Колкото и да е познат един похват, слагайки го на определено място ти му придаваш друг смисъл, друго значение. Всичко е като пъзел, който редиш. В „Чувствам се самотен“ са използвани някои класически и утвърдени техники за създаване на визуален ужас и напрежение! Те са: криене на информация от зрителя с цел провокиране на интерес. Използването на много негативно или така нареченото отрицателно пространство в кадър. Субективна камера, която въвлича зрителя дълбоко в акцията. Силни, резки и неочаквани амплитуди на звука и изображението за създаването на шоков ефект. Използвал съм и някои техники на американския режисьор Джон Карпентър, наричан „кралят на ужаса“. В легендарния си филм „Хелоуин“(1978) той на много места снима главната героиня сама, на фона на празно пространство с широк обектив и дълбок фокус. По този начин визуално се внушава самота, изолация и алиенация. Обичам да използвам и цветовете и тяхното въздействие. Най-силният разбира се е червеното.
