„Магьосникът от Кремъл“: Джуд Лоу блести като Путин, но филмът
„Магьосникът от Кремъл“ е заснет предимно в Латвия. Филмът не само е предимно на английски, но, подобно на „Смъртта на Сталин“ , много малко от актьорите дори се опитват да говорят с руски акцент
В момента филмовият свят е в противоречие относно това дали Елена Троянска може да бъде чернокожа и/или дали има значение, че никой от главните герои в предстоящия филм на Кристофър Нолан „Одисея“ не е изигран от гръцки актьори. Почти същите мисли връхлитат зрителите с най-новия филм „Магьосникът от Кремъл“ , още повече, че Путин е съвременна фигура. Филмът засяга изключително леко връзката Тръмп/Путин или каквото и да е, свързано с американските избори през 2016 г., чуваме много за създаването на Агенцията за интернет изследвания, но не и за Trump Tower Moscow или хакването на имейлите. Няма драматизация на инвазията в Украйна, която се случва след хронологията на филма.
През последните години киното все по-често посяга към политически фигури. От „W.“ на Оливър Стоун за Джордж Буш, през „Чиракът“ на Али Абаси за Доналд Тръмп, до документалния „Навални“. Режисьорите влизат директно в сърцето на политическите битки, рискувайки обвинения в пристрастност, неточност или пропаганда. В тази тенденция естествено се вписва и „Магьосникът от Кремъл“ на Оливие Асаяс – филм, който още с обявяването си привлече внимание заради сложния образ на Владимир Путин , изигран от Джуд Лоу .Очарователният английски любимец известен с романтичните си изпълнения във филми като „ Ваканцията“, „Алфи“, „По-близо“ и „Студена планина“, не е първото име, което ни идва на ум, когато говорим за превъплащение на Владимир Путин, и въпреки това той подхожда към тази безспорно сложна роля с възхитителна отдаденост. Подобно на превъплъщението на Стан като Тръмп в „Чиракът“,Джуд Лоу по необичаен начин улавя маниерите, самообладанието, тона, странния хумор и негодуванието на руския лидер.
Воден от феноменалната игра на Лоу, „Магьосникът от Кремъл“ служи и като разказ за скорошната руска история, разкривайки до каква степен Путин и Баранов са били замесени в безброй конфликти. Въпреки това, човек, който има дори бегло разбиране за войната в Украйна, намесата на изборите в САЩ, разпространението на дезинформация и други, ще разбере, че филмът на Асаяс е обезпокоително близо до реалността.
Въпреки това със своите 136 минути, „ Магьосникът от Кремъл“ има нужда от по-остър монтаж, който да коригира бавното темпо, което на няколко пъти кара зрителя да плаче за повече динамика.
Независимо от недостатъците си , препоръчвам филма за гледане, защото се докосва до идеите на едно съвременно общество, доминирано от дезинформация, в което границата между истината и лъжата изчезва.
Френският режисьор Оливие Асаяс е показал че умее да съчетава интелектуални идеи и кино през филмите си „Облаците на Силс Мария“, „Личен купувач“ и „Ирма Веп“. Романът на Джулиано да Емполи, по който е създаден филмът, се превърна в международен феномен, а темата – възходът на Путин и механизмите на властта в съвременна Русия – изглеждаше повече от актуална. Резултатът обаче се оказа далеч по-противоречив. Филмът получи хладен прием, ниски оценки и сериозни критики, които поставят под въпрос не толкова намеренията му, колкото способността му да превърне огромните си идеи в убедителна драматургия.
Още в началото Асаяс прави изненадващ избор. Вместо да постави Путин в центъра на историята, той насочва вниманието към Вадим Баранов – персонаж, вдъхновен от Владислав Сурков, определян години наред като „сивия кардинал“ на Кремъл. Филмът започва в заснежена провинциална къща, където Баранов, вече оттеглен от властта, приема американски професор и журналист. Следва дълга ретроспекция, която проследява пътя му от театралните среди на Москва през хаоса на 90-те години, възхода на олигарсите и телевизионните империи, до близостта му с Владимир Путин.
На теория това е изключително интересна идея. Вместо поредната биография на диктатор, „Магьосникът от Кремъл“ се опитва да разкаже за човека зад кулисите. За онзи, който не стои пред камерите, а създава образите, посланията и политическите митове. Проблемът е, че самият Баранов така и не се превръща в достатъчно завладяващ герой. Пол Дано играе ролята с подчертана сдържаност и меланхолия, но по-точно е да се каже, че тази сдържаност преминава в емоционална празнота. Вместо загадъчен политически стратег, персонажът често изглежда като наблюдател на собствената си история.
Филмът постоянно се колебае между реалността и фикцията. Романът на Джулиано да Емполи никога не е претендирал за документална точност. Той е т.нар. „фракция“ – смес от реални събития и художествена измислица. Асаяс до голяма степен запазва този подход. Някои персонажи са лесно разпознаваеми версии на реални фигури, други са композитни образи, а трети са съзнателно променени. Самият режисьор признава, че образът на Сурков е смекчен, докато Борис Березовски е представен много по-близо до историческата реалност. Това създава любопитен парадокс – филм за човек, обвиняван в манипулиране на реалността, е изграден върху постоянно смесване на факти и художествени интерпретации.
Най-силните сцени всъщност не са свързани с Баранов, а с Русия от 90-те години. Асаяс успява убедително да покаже атмосферата на държава, която се разпада и едновременно се ражда наново. Телевизионни магнати, новоизлюпени милиардери, корупция, усещане за историческа безтегловност – това е свят, в който всичко изглежда възможно. Именно тук се появява Борис Березовски – олигархът, който вярва, че може да създаде свой политически наследник и да го контролира. Подобно на трагически герой, той не разбира, че силите, които освобождава, скоро ще се обърнат срещу него.
Филмът отделя значително внимание и на Владислав Сурков като архитект на нов тип власт. Не е случайно, че героят започва кариерата си в театъра. Това е една от най-силните метафори в целия филм. За Баранов политиката е спектакъл. Държавата е сцена. Телевизията е декор. Политиците са актьори. А обществото е публика. От тази гледна точка „Магьосникът от Кремъл“ може да се разглежда като история за човек, който заменя театралната сцена с политическата и открива, че най-голямото представление е самата история.
Именно тук се намира и най-амбициозната идея на филма – преходът от традиционната пропаганда към епохата на информационната манипулация. Асаяс проследява как контролът върху телевизията постепенно отстъпва място на интернет, социалните мрежи и фабриките за тролове. Филмът разглежда философията, свързвана със Сурков: не да убедиш хората в една истина, а да ги накараш да се съмняват, че изобщо съществува истина. В този смисъл историята за Русия се превръща в история за целия XXI век.
Парадоксално е, че точно когато филмът се доближава до най-интересните си теми, той често губи драматургичната си енергия. произведението е прекалено дълго, прекалено бавно и прекалено влюбено в собствените си идеи. Вместо политически трилър зрителят получава поредица от разговори, размисли и философски монолози. Филмът сякаш непрекъснато обяснява света, вместо да го показва.
На този фон Джуд Лоу се оказва най-силният коз на продукцията. Макар да не прилича физически напълно на Путин и дори да не използва руски акцент, той успява да улови нещо по-важно от външната прилика. Неговият Путин е спокоен, студен, ироничен и дълбоко убеден в собствената си историческа мисия. Зад всяка усмивка се усеща заплаха. Зад всяко мълчание – воля за контрол.
Интересен е и образът на Ксения, изиграна от Алисия Викандер. Тя е представена като голямата любов на Баранов, но функцията ѝ е по-скоро символична. Тя е инструмент, който обяснява личните мотиви на героя, но може да се види и като олицетворение на изгубените надежди на постсъветска Русия. Това на моменти е досадно, тъй като свежда сложни политически процеси до почти банална лична травма.
Това е и основният проблем на „Магьосникът от Кремъл“. Той непрекъснато стои между две възможности. От една страна, иска да бъде голям филм за механизмите на властта, дезинформацията и съвременната политика. От друга – се опитва да разкаже интимната история на човек, който постепенно продава таланта и интелекта си в служба на една система. Нито една от тези линии не е доведена докрай.
В крайна сметка „Магьосникът от Кремъл“ остава по-интересен като идея, отколкото като филм. Той поставя важни въпроси за ролята на медиите, за границата между истина и измислица, за политиката като спектакъл и за хората, които създават митовете на властта. Но въпреки впечатляващите си амбиции, така и не успява напълно да превърне тези теми в голямо кино.
Може да го определим, като студено упражнение по политическа философия.
И на последно място, може да се каже, че „Магьосникът от Кремъл“ донякъде улавя тревожния дух на епохата, в която най-голямата власт вече не принадлежи на този, който контролира държавата, а на този, който контролира разказа за нея. Но това не звучи като нещо ново.
