„Хамнет “ на Клое Джао
Петият пълнометражен филм на Клое Джао започва с акцент върху влагата, сиянието и величието на гората, където спокойната Агнес ( Джеси Бъкли ) почива като нимфа в ренесансова картина. Тази начална сцена, лесно би могла да се асоциира със завладяваща арт инсталация. В този смисъл това е антагонистичен визуален съпровод на сценарий, вдъхновен от реалната трагедия на най-известния драматург в света.
„Хамнет“ е фин, сантиментален и изненадващо съвременен филм с фокуса си не върху успеха и вътрешния смут на Шекспир, а върху този на съпругата му Ан Хатауей, фигура, до голяма степен забравена от историята. Филмът предлага
стимулиращо пътешествие в сърцето и душата на семейство Шекспир, обхващащо представянето на най-непоносимото човешко страдание и отдаващо почит към жената зад небрежния гений.
Уилям и Агнес са двама млади хора, живеещи в провинцията с това, което е останало от семействата им. Връзката им е изпълнена със страст и спорове, но дори в несгодите, и двамата герои успяват да предадат силата на любовта си. В крайна сметка Уилям заминава за Лондон, оставяйки Агнес с трите им деца, за да развива таланта си. Той триумфира в столицата, но този триумф остава извън екрана и драмата продължава да се развива в семейния дом, в интериори и екстериори, които споделят известна изолация от по-широкия свят и епохата, сякаш само страданието на родителите има истинско значение. Намираме се в Англия от 17-ти век, но виждаме само проблясъци от тази атмосфера, защото героите са поставени в рамка.
Интимният фокус е подчертан със затворена, почти клаустрофобична мизансцена, поради изобилието от препратки, рамкиращи кадрите (обикновено елементи от конструкцията на къщите) и близостта на тези кадри, понякога удължени, без да разширяват кадъра (както в сцената на раждането). Дори външните сцени, когато Агнес общува с природата (гората) действат като вид заграждение, определящо средата, в която се движи жената.
Домът не спира да хвърля тежка сянка върху живота на семейството. Не само физическият мрак на резиденцията на Шекспир, която двойката приема за единствено убежище, и който включва горчивото присъствие на майката на Уил, Мери ( Емили Уотсън ). Това е и метафоричен мрак, който се проявява в моменти на спор между двойката, в отсъствието на Уил след заминаването му за Лондон и в два ключови сюжетни момента, свързани с майчинството на Агнес.
Джао преплита тази тъмнина със светещ еквивалент, който се намира отвън, предимно в гората, където Агнес се влюбва в Уил и където споделя моменти на игра с децата си. Тези пасторални сцени, улавят невинността и радостта на едно семейство, несъзнаващо предстоящата трагедия. Сред тях се откроява последната среща между Уил и сина му Хамнет ( Джакоби Джуп ), където първият моли втория да бъде смел в негово отсъствие.
Изборът на Джеси Бъкли е в съответствие със съвременния феминистки , като ѝ придава напорист характер, който през 17 ти век би бил съвместим само с този на жена, свързана с магьосничество, което се представя и в лентата.
За някои зрители може би ще бъде разочароващо, че във филм, вдъхновен от живота и творчеството на Уилям Шекспир той има крехко присъствие. Зрителят вижда един затворен и доста обикновен Шекспир. Не, че Пол Мескал не е убедителен като небрежен баща и съпруг.Да, той не е пламенен, но съгласете се, че сценарият не му предлага достатъчно място да го направи. О’Фаръл и Джао са избегнали клишетата, които често съпътстват изобразяването на „артистичния темперамент“. Това отчасти е търсен ефект, за да се даде приоритет на историята на Агнес.
Но Мескал пресъздава амбициите и фрустрациите на Уил достатъчно ясно, което е приемливо .
Разбира се, ако филмът има право да се нарича „Хамнет“, то е заради великолепното изпълнение на Якоби Джуп . Той изработва репликите и израженията на лицето си като опитен професионалист, за да въплъти грацията и най-вече милостта, които ролята изисква.
Краят ни напомня, че драматичното изкуство, независимо дали е на сцена или на екран, съществува, за да ни трогне и да ни накара да осъзнаем нашата човешка крехкост и емпатия.
Около 1600 г. Уилям Шекспир прави премиера на пиеса, предопределена да се превърне в забележителност на популярната култура, дори повече от четири века по-късно: „Хамлет“ е един от най-влиятелните текстове в историята, ( съдържайки великата реплика „Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът“ ) и е обект на стотици изследвания. Сега Клоуи Джао ни предлага нова перспектива не само върху самата пиеса, но и върху нейния автор, неговото семейство и най-вече силата на изкуството да лекува дори най-дълбоките рани.
Големият дебат е дали филмът разчита твърде много на страданието, за да ни държи в напрежение : поредицата от нещастия, които неизбежно кулминират в море от сълзи, изпълващи киносалона.
Да, Джао прави всичко възможно, за да ни разплаче. Да, това се случва по естествен начин, но сълзата, която се стичаше по бузата ми, докато гледах „Хамнет“, не се усещаше фалшива или манипулирана; по-скоро беше доказателство за силата на киното. Защото след всички дебати
и изтрити сълзи,
остава всичко друго,
но не и тишина!
